Не продавай душата си за слава, признание и пари

В този епизод се връщам към една тема, която ме разтърси толкова силно, че реших да презапиша разговора — не за да променя истината си, а за да я изразя по-ясно, подредено и дълбоко честно.

Темата е проста и в същото време болезнено актуална:
слава, пари, признание и външно одобрение — и цената, която плащаме, когато ги поставим над истината си.

Ако този епизод резонира с вас, последвайте подкаста в Spotify или Аpple Podcasts. Благодаря ви. Значи много за мен! И ще се радвам да го споделите с приятели и вашата аудитория.

Поводът беше обществената реакция около Евровизия и всички въпроси, които се отвориха в мен за:
– какво означава „да поставиш България на картата“
– защо толкова търсим външно признание
– и защо често мълчим за важните неща, а говорим най-силно за популярните

В този епизод споделям лично и директно:
– защо дълго съм вярвала, че славата и парите гарантират успех
– как се променя тази вяра в мен днес
– какво се случва, когато живеем извън своята истина
– и защо вътрешната честност винаги идва преди външния резултат

Това не е епизод за осъждане.
Това е епизод за осъзнаване.

За изборите, които правим.
За гласовете, които мълчат.
И за смелостта да останем верни на себе си, дори когато това не носи одобрение или бърз успех и пари.

Твоята истина има значение.

Ако и ти си се уморил от шум, роли и маски — този разговор ще ти е близък.

Татяна Матева

Instagram:
Tatyana Mateva Instagram

Подкаст “Огнено Сърце”:
Fireheart Podcast Instagram

Уебсайт:
iamfireheart.com

До съвсем скоро.

Transcript

SPEAKER_00 0:17

Здравейте и добре дошли в Огнено сърце. Жена в истината и силата си. Аз съм Тътина Матева. И днес записвам отново този епизод. Вчера записах един епизод, изпълнен с много хаос и огън. И след като го предслушах няколко пъти, реших да го презапиша. Не за да променя истината си в него, а за да я кажа някакси по-потредено и по-вече резониращо с мен самата. Реших да кръстият епизодът Слава и пари сцената на всичко ли. Това ли е нашата ценностна система, това ли е моята ценностна система, този епизод може да бъде критичен, самокритичен, изискваш малко по-критично мислене. И въобще е така една интроверсия за ценностната ни система като българи, като хора. И това кое всъщност е ценното в дългосрочен план. Бурята в мен се породи, когато вчера Дара спечели Евровизия и всички българи започнаха много да се гордеят, как България се е прославила, видиш ли. И ми стана много тъжно, защото видях общо, взето нямаше човек, който да е известен и да не беше написал нещо, колко се гордее здара, за което аз самата нея, лично като момиче я поздравявам. Тя преследва мечта си и прочува се, супер, нали, когато видях как се тръсна, когато победи, се разплаках. Усетих емоцията и щастието й. Обаче. Не мисля, че България има право да се гордее с това. Първо не мисля, че България има някакви заслуги в победата на това момиче. И второ не мисля, че победата на това момиче променя каква същност е България. Защото когато влиятелните хора с глас, с много последователи, мълчат, когато е важно. Говорят, когато нечия чужда победа е вайрал, тогава няма как да нямам критика. Няма как да нямам критика. Няма как да нямам критика, когато бяха убити 6 мъже, съвсем невинни или поне недоказано виновни. И бяха меко казано, погносени личностите им. С какви ли не лъжи, абсолютно безпочвени. Повечето хора мълчаха. Обърнаха си главите. Казаха, че това смущавало работата им и за това не може ли да се занимават с това. Смощавали мислите им? Да, и мен смо ти мислите ми. С почти три седмици не можех да спя. Бяха порогани човешките права в скъпата ни родина. Не, България не се променя след като спечели Евровизия. България си е същата. Когато зимата декемвриме си всички излязоха на протести, защото им писна да бъдат мачкани, тогава бях горда с България, защото видях общността в България като гласно, като маса какво може да направим, младите хора, излезли на протести и казвайки не на корупцията, не на високите данъци, не на инфлацията и на всички изкуствено създадени политико-економически стратегии. Тогава бях горда. Да, това е моята България, споделя хривове. Сега каква заслуга ние имаме като общност, като маса в победата на едно момиче създало попсонг песен. Поп песен, попсонг поп песен в Евровизия, писана от грък. На английски. Искате ли да ви кажа какво? Каква е моята истина и се випразувам, ако не сте съгласни с мен. Ако тази песен беше изпята от Израелка, или от. Всъщност нямаше значение каква нация, никога повече нямаше да си я пусна. Не, че сега ще си я пусна. Не е моя сил, не е моя текст, не е моя звук. Използвам музиката да ме хармонизира, да създаде определена емоция в мен. Това означава ли, че Дара няма право да спечели, защото на Тътяна ни харесва песента, абсолютно не! Абсолютно не. Тя си е създава по-песен да гони чуждите позари, диско клубовете с песен, с която може да се размазваш по дискотеките им супер! Браво! Това е нейната цел. Какво общо има това с България? Че е родена в България. Означава ли, че ако направя нещо супер велико утре, България ще си припиша за слугите също? Аз не живея от през по-голямата съзнателна част от живота си не живея в България. Пари и слава на всяка цена ли. Всъщност исках да насоча този епизод точно към тази тема, защото израснах с идеята, че. Грантиран, успехът е лесен на хората, които или са известни, или са богати. И дълго време до вчера. 42 години. Вярвах, че това е истина, че е по-лесно. И наистина може би е по-лесно за успеха, за него успеха, за валидацията, за феновете, за услугата на ле всички да те възхваляват, сигурно е по-лесно. Много славата идва в цената на истината ни. Тогава тя е куха. Точно за това избрах и да уча в чужбина, защото исках да избягам от тази българска реалност. Или трябва да си известен в шоу бизнеса по телевизията, или трябва да имаш на окинти. И днес. Спирам да наричам това своя вярване истинско, защото то не е. Защото знаете ли, например, моята менторка, която е канадка, има около 9000, имаше дори сега и Инстаграм и 3 аккаунта, и вече има 500 последователя, но имаше около 8-9 000 последователя. И правеше полови милион за прави. Полови милион за 2 месеца. И си давам сметка това, за което и вчера в епизода говорих, как колко често се залъгвам аз самата с идеята, че ако имам много последователи, ако съдържанието ми стане вайрал, ако не знам си какво тъс, ако има повече, ако има слава, успехът е по-гарантиран. И си ми размишлявах вчера, как съм чувала многократно това изказване, че няма лош пияр и затова много хора влизат в Big Prader, за да се прославят, и след това с стотиците хиляди фенове, които искат да гледат сеир в Инстаграм. След това някак си успяваш да им продадеш, каквото и решиш, каквото и да решиш и някак си така болезнена, равна сметка, си правя на себе си, че имам високи ценности, а в същото време някакви стари вярвания се стоят в мен. И какво е вярването? Вярването е една мисъл повторена достатъчно пътя, за да бъде затвърдена като вярване. Влизаме Beckпра и след това продаваме каквото ни е на душа. Не е ли по-важно да запазим частотата на идеите си? Защо толкова бързо търсим? Защо толкова настоятелно търсим бързата победа лесния път за пари? Поне знам, че аз за себе си моята истина е, че съм се отказала от пътя за пари. Отказах се от корпоративната работа, която ми плащаше доста добра заплата и бонуси и добър живот в Лондон. Отказах се от безмислени политики, битки, стратегии за продукти, продажби хора, които не ме използват с смисъл. Идеи, които не ме използва с смисъл. Може да ти даде успех пари, но дали е смислено. И понякога смисълът идва не толкова в промяната на какво правим, а как го правим. Понякога не е нужно да сменим всичко, за да разберем, че има пренастройване на вътрешните вярвания. Имах една клиентка, която е фармацевти. Ише голяма такава морална, вътрешна дилема за това, след като не вярва в тази индустрия, как да продължи да работи. И в един момент съзна, че идеята да помага на хората е накарало да учи тази работа и тази професия и всъщност всъщност тя може да продължи да помага на хората и с тази идея живота и се преобърна по начина, по който продължи да бъде фармацевт. И отговорът е личен, отговорът е много индивидуален. Той не може да бъде обективен, той трябва да е субективен, защото за един човек може да пренастрои и да продължи да прави също нещо, а за друг човек знае отвътре, буквално, душата му плаче, знае, че продава душата си, че това не е пътя. И така малко тук аз хоба да отворя за парите за. Колко важно е това да спрем да. Да се самозалъкваме, ако наистина истински това, което правим, не ни удовлетворява, ако смисълът ни е в да правим нещо друго, ако го знаем, ако чакаме да се пенсионираме, за да го правим, гарантирана ли е гарантиран ли е този живот да стигне до тази възраст не ако не стигне, или ако стигне обаче сте толкова изморени, че вече нямате сили да правите това, което искате да правите, заслужава ли се всеки ден да водим безсмислени битки с колеги, които не ни вдъхновяват най-малко. И да и да страдаме всеки ден, защото получаваме поредните 50 000 евро. Да служава ли се, може би се заслужава, може би комфорта е. Е нужен. Вие нужен. Аз мога да ви кажа за себе си, че когато избереш пътя на душата истината си, цената е висока, цената е с това да изхачи всичките си спестявания, цената е с това да продаваш на приятелите си. Продуктите си с надежда, че най-накрая ти ще разберат колко е важно за теб да споделят и да помогнат на бизнеса ти да расте, цената е с това да правиш всеки ден рилове в Инстаграм, обяснявайки, разказвайки какво всъщност правиш. И особено когато изберем път, който не е оттъпкан. Като ментор и коуч, например, аз мога да ви кажа, че в Европа, вече сега след пандемията, ОК, вече навлезе терапията най-накрая като нещо нормално, не само залодите. Но менторат, човека, който всъщност помага за реализиране на визията ден след ден след ден, човека, който е насочен запред. Или е известно само в корпоративната култура, и повече е като някаква вид там тяхна програма е не истински вдъхновяващ човек или е някой наш приятел, но най-често не е никой мама и тачи, или някой друг приятел. И не е лесно да развиваш една нова професия, но в същото време е най-удовлетворяващото нещо, което съм правила през живота си, защото знам, колко полезно е да знам колко полезно е един човек да спреда рови в миналото си, защо как е било, и да каже, Окей, от днес от този мик момент, какво мога да правя аз. И тук сега избирам да спра да вярвам, че ако имам повече последователи и по-голяма известност, това означава, че ще имам повече успех и да се фокусирам в това да съм вярна на ценностите си, да съм вярна на истината си, да бъда само критична. Да поставям под въпрос всяко нещо, в което се впускам, защото мога да ви кажа, че в първия момент и аз си казах, нали, например, Задара Лау, Супер България с печели, гордост Ау. И после се казвах, чакам, ако на те всъщност харесва ли в тази песенно? С какво България допринесе? Не знам, че вие може да не сте съгласни с мен. И ви поздравявам, ако не сте съгласни с мен. Това е част от пътя, да не се съгласяваме. И въпреки това да се приемаме, да приемаме, че истината на всяка една от нас е валидна. А за България. За България смятам, че има още много много хляб да и зеде. Смятам, че е нужно всички ние да разберем, че не може само богатите и известните да имат права. А на всички други да бъдат потъпкани, защото това е мантрата в България, нали. Ако някое дете на известен човек убие някой, може да му се разминя дори с условна присъда. Но ако обикновен човек бъде убит, всички се обръщат очите. Не се изправят и не кажат, стига достатъчно. Не е честно. Искаме справедливост, искаме функционираща съдебна система. И не искам да използвам подкаста си за политика, обаче в същото време не мога да подмина тази тема, защото особено хората, които имат по-високи цели, идеали, понякога се дисоциираме с какво всъщност се случва политически, економически в страната ни, не сме заинтересовани, не гласуваме, не се интересуваме, не взимаме участие, а някакси може би е важно. Защото ако аз ти и всички други станем заинтересовани и използваме гласа си, защото много ми е интересно брат ми се ми казва, ти ако искаш да направиш някаква промяна в България, прибира се в България, не е гласът в интернет всъщност вече струва много, живеем 21 век. Ако всеки един човек напълни фейсбука, Инстаграм, след това Че не са съгласни да се потъпкват човешките права, не са съгласни с кражбите, не са съгласни с бюджетите, не са съгласни с начина по който състоят пъчета. Не са съгласни да се въртят едни и същи личности в медийното пространство. Тогава може би гласът няма да е глас постиня. Това ще изисква кораж и истина. Различна ценност на система. И най-вече различни вярвания. Ако ние продължим да вярваме, че само славата и парите властват. Нищо не може да се промени. Ако не вярвате в това и слушате и не вярвате в това и го нямате като своя вярване, поздравявам ви. Какво ще направите с вярването, което имате. Ще го осъществите ли? Как ще изпълните живота си с смисъл? Как ще говорите истината? Усмелявате ли се да говорите истината пред всички други хора, които ви слушат? И не за да се караме, защото понякога ми е тъжно, как в нашата култура, в нашата образователна система не е въведено, както в, например, в Британската и в американската система, да кажем, аз съм запознател с тази от Англия, където съм живяла и учила. Да има дебат, да има здравословен дебат, не да се караме, ама да имаме възможността да се чуем и да се разширим и да се обогатим. Някакси ми се струва, че слушаме се едни и същи хора, да пропагандират едни и същи неща, и ние всички като папагали да повтаряме. Да нямаме различно мнение, означава ли, че няма да ме обичате като не харесвам дара, като имам различно мнение, като не харесвам такава музика? Най-вероятно не. Смисъл, може да не ви е приятно, може да не сте съгласни с моето мнение, обаче, означава ли аз да го примълча? За да съм харесвана и обичана от вас? За някои неща понякога да, не на всяка цена. Обаче за тези неща, с които сърцето ви пламчи в пожара, на страста, и вие мълчите, знаете ли какво се получава? Получава се гаст, получава се ендометриосис, получават се всякакви други вътрешни киселинности. Защото огън е изгаря всичко киселината вътре в тялото. И е време да се свържем с коража, време е да се свържем с истината. Време е да бъдем по-естински. Да не се съгласяваме едни с други и пак да се обичаме. Да имаме критично мислене, но най-вече да имаме дълбока връзка с себе си, това си пожелавам. И когато я направим тази връзка с себе си. Да успеем да я изразим навън. И както удара се изразява със своето изкуство, към което е съвсем нормално да има кричка, така и ние, когато се изразяваме, най-вероятно ще има кричка. Най-вероятно, нея отвсякъде ще блика външната валидация. И одобрение и хвалби и фенове. И в този момент, когато точно дойде кричката и ние останем в истината си неразклачени. Голи, уязвими. Тогава всъщност изграждаме най-личния, най-големия и силен мускул на личната сила. Неко сте на това място или мечтаете да бъдете на това място, аз ви празнувам днес. Как можем да бъдем различни и в същото време приемащи себе си. За мен това е израсналия човек. Моята истина и твоята истина могат да съществуват заедно. И не аз няма да се продам за пари, за пари и за слава. Ако те дойдат, те са натурално следствие на това, което искам да правя. Това го приемам като една. Едно отмен към мен. Не ми идва думата на български камитване. Деклариране. Както и да го кажем. Благодаря ви, че изслушахте този разговор малко по-подреден от вчерашния. Но темата е същата. Нашите ценности. Пускането на старите, които вече ни ни слушат. И поглед напред. Обича вида скоро.