Mоята история. Пътят. Ученето. Разширението

Подкастът, който познавахте като “Blissgasmic Woman”, днес вече носи ново име — “Огнено сърце: Жена в Истината и Силата си”.

Аз съм Татяна Матева.

В този епизод ще ви разкажа за пътя, през който преминах през последните около 20 години. Защо избрах да сменя името на подкаста. И какво стои зад тази трансформация.

Споделям с вас част от моята лична история — от ученето ми в Германия, през живота ми в Лондон, до всички пътувания, преживявания и търсения, които ме оформиха като жена днес.
Разбира се, няма как да събера всичко в един епизод… но това са моментите, които най-силно са ме изградили.

Говоря и за две от най-дълбоките ми ценности:
животът в истина — със себе си и със света,
и разширението по пътя на душата.

И нещо, което вярвам с цялото си същество — колко е важно да имаме своята общност.
Хората около нас.
Менторите, които ни разширяват, предизвикват и ни държат в растеж.

Това е много личен, много съкровен епизод за мен.
Епизод, който поставя началото на нещо ново.

Днес е 5 май 2026 година :). 

Оставям линк в социалните мрежи…
и до нови срещи.

Татяна Матева - https://www.instagram.com/tatyana.gosh/

Подкастря Огнено Сърце - https://www.instagram.com/fireheartpodcast/

Уебсайтът на Татяна - http://iamfireheart.com/

Transcript

SPEAKER_00 0:26

Здравейте! Аз съм Татина Матева и отново се завръщам в своя подкаст, който имаше името Близка с Микломан до преди много скоро. Но тъй като направих доста промени вътрешни и много дълбоки в себе си и реших да преименувам подкаста с име, което му отива повече и което всъщност резонира с състоянието, в което аз се чувствам в този момент. Подкастът вече се нарича Огнено сърце, жена в истината и силата си. Това заглавие, както сами се досещате, носим много нова енергия в този подкаст и е свързан точно с това да живеем в силата си, като живеем през истината си, да живеем през огъня си и да спреем да поправяме, прикриваме себе си и да живеем все по-истински, все по-силно чувстващи, все по-силно обичащи, и в истината отново и отново и отново и отново. Когато започнах този подкаст през 2021 или може би 2022 година, не съм сигурна, ще погледна назад, беше пандемично и аз имах огромна нужда да си намеря нова среда в София и да общувам с вдъхновяващи хора. През целият ми живот, вдъхновяващите хора са били опорна точка в живота ми техните истории, начина по който мислят винаги много ме е вдъхновявал. Изреших да направя този подкаст главно като интервирам интересни хора и по този начин обогатявам и себе си, т.е. две в едно. Аз комуникирайки с тях и в същото време вдъхновявайки и вас в тези уникални разговори, и беше много прекрасен период, и той свърши, той изпълни своята мисия. И след това от 2023 аз може писам, някои от вас знаят, които ме следват в Instagram. Моят Instagram профил е Татяна Дотгош и всъщност този аккаунт е на английски, но FireHard Podcast е инстаграм аккаунта, който ще бъде за този подкаст и за всичко, което аз правя на български. През 2023 година аз се преместих да живея в Ибиза Испания и някакси желанието ми да интервюирам хора, намаля нуждата да комуникирам, тъй като тук делникът ми е изпълнен с интересни комуникации и връзки с гочени хора, някак си това желание да го правя дигитално и да се свързвам с хора, които да интервюрам, няма не беше такава толкова голяма нужда. И съответно, сподкастите, които записвах, ставаха все по-редки и по-редки, и мнозина от вас са ми писали, какво става с подкаста, обичам го харесват ни гостите ти. И всъщност сега дойде момента, в който аз осъзнах, че аз имам много какво да споделя вече от това място, не толкова да взимам и да интервирам разни хора, а аз да споделям своите мисли и естествено, когато се появят такива вдъхновяващи хора, които аз искам да споделя из вас, да ги каня тук в този подкаст. Но опорната главната заточка да бъде аз, споделяйки с вас своите мисли. И за да е това някакси по-пълноценно, исках да ви разкажа, да ви дам няколко опорни точки от моята история, моя живот. Затова и този епизод наричам моята история пътят, ученето, разширението. Откъде да започна, искам да започна с това, че винаги повечето неща, които правя, аз не обичам да планирам и да пиша, защото когато почна да чета, вече вече енергията ми влиза в главата ми и се съсродочава върху това да кажа неща, които съм написала и трябва да запомня и да повторя, отколкото да видям в момента какво се случва. Между другото, тук в ебиса, където живее и минала един автобус, така че ако чуете едно освиране, да не се очудите, няма да го изрежа от подкаста, защото това си е част от преживяването и просто ви казвам да не се стресните. Една от опорните точки в моя живота ще като мъничка винаги е била, че когато съм чуела някой да казва нещо, което не истина, да ги, например майка ми ми е разказвала истории, че например, тя е пред някаква институция и послъгва, казва нещо, което не е точно вярно. Аз винаги съм я дърпала и така надолу и съм казвала, мамо, мамо, това е ето така, нали, не е така, както ти казваш, и мама, нали, ми е казала да, да, да. И започвам с това споделяне, защото някак си ми се ще през моята история, през моя разказ, не само да че слушате една интересна история, надявам се, ами да откриете в себе си с тази история. Защо? Защото нашата история, нашият път, ако му обърнем малко повече внимание, не като нещо, което трябва да се лекува, поправя, трансформира по-тосно като пътеводител, като клупа за това, кои сме ние, с каква мисия сме дошли на тази Земя, винаги истината ми е била изключително важна като тема, и много ми е вълнувало да бъде всичко справедливо и честно. И може би за това, когато завърших средното си образование в английската гимназия в Бургас, реших да напусна България, защото някак си бях останала с предубеждението, че в България, когато не си дете на някой много заможен или известен човек, стартовата ти позиция е по-ниска, и затова бях решила на всяка цена да уча в чужбина. И така, бях от английска гимназия, но в Германия беше много по-достъпно да се уча, заминах за Германия за Дюселдорф, където прекарах 4 години, там първо бях записана да уча англистика, и това беше една от, в последствие осъзнавайки една от големите грешки, които направих, защото хората много ме съветваха, тъй като родителите ми не могат да ме издържат през цялото време и трябва да работят, да си избера някаква специалност в началото, която ми позволява да работя. В втория или третия семестър добавих към тази специалност, втора специалност, която беше медийни комуникации, която всъщност беше моята мечта, защото аз като детей исках да стана журналист и много се възхищавах на Елена Иончева, която пътуваше по целия свят, предаваше предавания от Афганистан и страшно много ме вълнуваше някой, който разказва истории и разказва истински истории, споделя истината. Няма да коментирам въпросния ми идол на тези години, какво се случи с нея сега, но всъщност обръщайки, връщайки лентата назад това, което си давам сметка, и това е нещо, за което ще ви говоря малко по-късно в този епизод, е, че моята несигурност, и естествено, когато си на 18-19, е нормално да е изпитваш тази несигурност, ми е направила една такава доста генерална грешка да не взимам това, което искам директно, ами да запиша някакъв предмет, пък после да го сменям, пък да се нагаждам на това, което е било по-лесно да имаш да можеш и да работиш докато учиш и оценям това като нещо, което в последствие в живота също съм го забелязала и естествено съм работила много и съм го променила, е точно това, когато искам нещо, няма план Б. План А, единственият план. Отивам към плана А, всичко или нищо. И може би в това нещо, в тази история ще откриете ваша прилика, защото много често хората ни съветват, ама избери си мъж, който много не харесваш, защото те хубавите мъже не са верни, например, или пък пак така за образованието, или пък намери си някоя работа, която може и да не е толкова добре платена, обаче да е по-сигурна, по-сигурна индустрия, не знам си какво, пълни глупости. Честно ви казвам, едно от нещата. Вие, както знаете, повечето от вас аз работя като ментор и коуч за жени, да разгърнат пълния си потенциал. Точно това е една от големите спирачки на жените, да разгърнат своя уникален потенциал е това да слушат нечи съвети, които са свързани малко или много с страх, с ограничение. Не аз да се протегна към това, което искам директно, ами по някакъв заобиколен път да взимам да правя действия и решения, които някакси нито ще ме удовлетворят и най-важното, забавят пътя ми. И скоро се спомням, когато работих с една своя клиентка, която е на 19 в момента за нещо, което искаше, тя е студентка и искаше да получи една позиция в студентския комитет, или как се казва на български комитети, искаше да бъде директор на проектите, обаче беше ми казала: а сега тук много неща ще правя, и те ще осъзнаят колко съм добра и ще ме направят директор. И аз казах, не, не, не, тук не стават така нещата, не работят така нещата в живота в живота, когато искаш нещо, отиваш директно към него и го казваш, че го искаш. И нейната енергия, работихме от това няколко седмици, толкова беше силна, че в един момент в деня, в който тя отиде и им беше казала, че тя повече няма да прави, защото се случваше, така че тя правеше неща, пък оставаха някакси неоценени, че са нейните идеи. И в момента, в който тя реше да отиде и да им каже, че вече няма да прави нищо, ако не стане този директор, те й предложиха тази роля без тя да иска нещо. В същия ден, в същия ден, в който тя беше направила вътрешната трансформация, да преодолее себе си, дене това стеснително момиче, което чака някой да го забележи и да му даде нещо. А отива към него директно. Та, да се върнем на моята история, аз започнах да учих, завърши в Германия медийни комуникации с англистика и може би през втората или третата година кандидатствах за работа в Джонсън ⁇ Джонсън, бях приятел там в Германия, беше много трудно да работиш в някаква готина престижна компания, ако не си германец, но за моя щастие, аз, когато кандидатствах за тази студентска роля, като нещо като студентска помощ в тази компания за Market Resurch отдела, жената, която всъщност търсеше, да назначи човек, беше Испанка, и тя ми отвори вратата за тази компания, и аз през следващите две години, освен че учих, работех в Джонсън Джонсън, където ми започнаха доста добре. И в последствие аз също така да не забравя нещо, което аз много работех като германка. Една от работите, които като германка, като студентка в Германия. Една от работите, които много ме формира там в този ми живот, беше това, че ходех да продавам, там има променадата, се нарича мястото край реката, където има заведения, ходех да продавам там гевреци в една кошница на хората, които пият бира и се забавляват. А се разхождах с тая кошница. Естествено, беше това, не беше мой бизнес, а просто бях неета от една жена да го вършат това нещо. И първите пъти казвам ви и съм умирала от срам, защото можеше да срещнам моите колеги от германци от университета и да ме видят в тази в очите ми тогава унизителна работа. Обаче, всъщност, не знам дали има унизителна работа от тази ми перспектива някак си извървяла пътя от, може би от дъното, или не го наричаме дъно, но от стартовата позиция. От един човек, едно момиче на 19 години, което отива в чужбина и подчертая своя път. Може би, понеже усещам, че е трудно да го споделя, ще ви го споделя, защото това е нещо, което съм забелязала, че уязвимостта ни отключва, и всъщност първата година в Германия, преди още да работя тази работа с гевреците, бред целите на неемски, тъй като немския ми, въпреки че бях от английска гимназия с немски език, немския ми не беше толкова добър като втори език. Въпреки че бях прекарала последните 3 години в Бургас, преди да замина за Германия в всеки уикенд на курсове и така нататък. Както може би повечето от вас, които са живели в чужбина, знаят, когато отидеш адаптацията, е доста отнема си време. И да първата година, когато езикът ми не беше толкова добър, си намирах какви ли неиработи, но основната ми работа беше да ходя да чистя едни офиси. И това го оказвам не за да се направя на важна, или пък, за да ви кажа, ето, аз съм тръгнала от нищо. Ами просто някак си ми се струва, че е готино човек да разкрие всичко, през което е минало, защото особено младите хора днес, това е моето впечатление, надявам се, то да не е напълно вярно, някакси подценяват някои работи, смята, че те заслужават веднага да влязат в мисията си и да правят само нещата, които им харесват. И да чистят тези офиси и някакви хора имаше асистентки, които бяха на моята възраст, които дори не бяха учили в университет, пак там хем-студентка, хем ходи да чисти едни офиси, съм минавала през много шлифоване на своето его и някакси винаги не е било достатъчно. Когато завърших в Германия и покрай Джонсън Джонсън, заминах в Лондон, първата ми работа там беше една годишна трениран като студент градует трени, поточно градует трени не сюдент, когато си завършил вече бакалара си, като градует трени в маркетинг отдела на Джонсън Джонсън. И след това започнах, кандидатствах за една работа в Джак Данилс, което беше направо като мечта, и точно това исках да ви разкажа да го навръжа за шлифоването на негото, защото бях приятен за втората си работа в Оно след година за маркетингова асистент в международния отдел на Джак Данилс, т.е. покривах Европа, Южна Африка и Мидоист. Средния изток, и моята шефка, една от шефките ми ената беше шведко-германка, а другата Французойка имаше един американец, който също ми беше някакси шеф, но той много често отсъстваше. Такато и да е, може да се каже, че моята основна менедърка беше тази шветко-германката, която в последствие станаха много добри приятелки, обаче в началото страшно ми лазаше по нервите, защото ме караше да ходя да я купувам кафе от Старбъкс. И аз много се дразнах, защото си казах, аз тук съм, нали, вече съм завършила, доказала съм се, завършила съм го това образование в Германия. Дошла съм в Лондон, вече съм работила съм дори една година, вече съм маркетинг асистент, леди джентлмен, и тя ме кара да хода да я купувам кафе. Последствия осъзнах колко те ме наричаха много Бългериен принцес, колко много атию съм имала аз. Както каза, както го виждам, това и са в сегашните млади хора. Колко нали, заслужавам, и колко аз съм, всичко знам и всичко мога. И да, много е интересен този път, защото той ни учи много. Много ни учи хората, които понякога не натискат бутоните, всъщност шлифоват нашия диамант, диаманта на нашото сърце, затова това за какво сме дошли на тази земя. И може би тук е момент да ви спомена нещо, което си мислях да го кажа по-рано, но сега му идва момента. Е, че в нещата, които ни дразните, и също така тези, на които много държим, се крие един потенциал, и аз вярвам, че всеки един от нас, без изключение, е дошъл с определена мисия на тази Земя, като мисията не е, например, както аз сега обожавам да бъда ментор и коуч, а мисията е да браня разни добродетели и не точно какво правя, а как го правя, коя съм аз, когато го правя. И всъщност аз вярвам, и това е мисията ми в моментната ми работа като ментор и колчана жени, е точно да разгърнем целия си потенциал, който се вкрие в това, да открием през пътя си през нещата, които ни удовлетворяват и които ни вдъхновяват, какви са тези скрити кодове, с които сме дошли, да разширим и разгърнем. И това може да означава за някоя от вас да си останем на същата работа, а за друга наистина да смени тотално, да промени тотално живота си. Но най-важното е ние да намерим тези добродетели, тези качества, тези диаманти, които са скрити в нас, които е нужно. Или не, че е нужно, но ежелателно, защото ако вярвате в преражданията, ние живеем много, много животи, това вярвам, аз не се страхувам, да го споделя с вас. Ако не вярвате, също самока и нали, всеки се решава в какво да вярва. Дако искате още в този живот да разкриете своя потенциал и някакси следващия живот, да апгрейнете на следващото ниво, след повече широчина, повече разбиране, повече приемане, е много важно да ги търсим тези кодове. Какво е специфичното, с което аз съм дошла, което може и други хора естествено да го притежават, но е важно аз да открия своите неща и своите дарове. И още като малка, много завиждах на хората, които имаха по-големи братия и сестри, или също така родители, които се свързваха повече с децата си. Например, за музика, за мода, за течения, общето за някакви трендове. И след това, както ви казах, в тази компания в Джак Данилс в Лондон, моята тази шефка, която беше по-шветка, по-угъркиня, беше един от тези хора като ментори, и това осъзнах, колко много ми е било важно още като дете. Търсила съм по-големите, които по някакъв начин да ми разширят кръгозора, да ме отворят, да ми отворят сетивата, да ме помагат аз да се докосвам до неща, които като дете или като, както казах, току-що започнала кариерата си завършила студентка на леса, имам по-малко достъп до тези знания. Естествено, знанията са нещо, което се натрупва с време, и много, много опити да. Искам да го споделя това, защото нещо, което е било отличително за мен и е било важно и в последствие ето изкача и в работата ми е това, че. Аз много съм държала да има ментори, и тогава в Лондон в тази работа, след като тази София Анджелес, моята бивша шефка, нали, ми беше и като менеджер, и като ментор, аз избрах също така един от членовете на управителния съвет да бъде мой ментор и да ме напътства и наставлява в моята кариера. И за мен това е ценност, която изповядваме до днес днешен да се предава този опит и знание и мъдрост от човек на човек. И затова менторството е толкова силно ме карат това огнено сърце, както се казва в подкаста, да гори в мен, да горя в това нещо, да се радвам, да го живея истински с цялото сърце, защото това е нещо, което аз си давам сметка сега, че съм търсила през целия си живот. И това ви го казвам, не да кажете, о, ми и аз трябва ментора ми, да се замислите, кои са нещата, които някакси малко по малко винаги са били във вашия живот, просто вие не сте обръщали внимание. Аз ви каня сега да обърнете внимание и това малко тоя подкаст, малко и като менторко, като менторски разговор, да обърнете внимание на тези, да си дадете сметка за тези неща, които винаги са ви били важни, и някак си не сте им обръщали внимание, защото те носят информация, кодове за това, кои сте вие и за какво сте дошли тук и как, когато ги откриете живота, става много, много, много по-смислен. И тук искам нещо така да кажа за: аз наистина вярвам, че живота може да се живее по много начини и точно това исках да ви разкажа, че след като прекарах 7 години в Лондона, в корпоративния свят, в богатство, в пътувания по цял свят, бизнес класа. Работех за този Джак Данил 6 години, плю тази година първата в Джонсън Джонсън, и наистина ми даде много познанства, много хора, богатство, пътувания, обществото, много голяма опитност. И в един момент осъзнах аз самата за себе си, че за мен естествено това беше едно огромно разширение, но разширението без по-дълбокия смисъл не е пътя на еволюцията на моята душа. И защо оказвам това? Защото скоро на тази тема ще ви разказвам друг, но имаше един пост на Ралица Сенова за път с душа и това толкова много ми резонира, защото според мен, пътя с душа е всъщност пътя със смисъл. И понякога много хора, това скоро го говорих и с една моя клиентка, много хора се съревновават в матрицата в това, нали, как дали прогресираме, точно ставаме все по-богати, по-скъпи пътешествия, яхти, самолети, не знам си какво, което повярвайте ми, аз ценя богатството, ценя изобилието, но когато този път е мотивиран само от тези материални блага, те не са просто байпродакт, нали, смисъл, идват, защото сме си в мисията, този път го наричам аз хух път без смисъл, без еволюция на душата, защото да, постигаме някакви материални неща и какво като умрем, не ги взимаме. И точно това искам да ви споделя, че тук, че нашият път е много важен. Да събираме най-вече опитност и разширение на възгледите си, на мисленето си, на това, кои сме. Ние защото опитът е това, което душата си взима, когато се преражда в следващия живот. И това е, ние не си тръгваме с празни ръце, както е често срещано да се казва, гол си се раждаш и гол си умираш, минени си умираш гол. Всъщност умираш се с всичките тея натрупани преживявания, които си преживя. Ако си гонил само материалното да се показваш мъж, жена, деца, коли, яхти, бла, бла, бла, блабла. Обаче душата ти някакси не се е разширила, останала се с едни и същи възгледи. Мисля, трябва да го преживееш отново, може би, за да се сетеш, тук това богатство не ми е дадено, просто да се къпя в него, ами да се предизвикам, да го инвестирам в нещо по-смислено, да предизвикам себе си да избера по-трудния път, по-некомфортни, ако щете, и точно за това исках да ви споделя, че когато на 30 години напуснах Лондон 2014 година аз, да може да изчислете сега на колко съм години, на 42 години съм в момента. Аз съм Золия Кози Рок, роден съм на 7 януари. И всъщност, избирайки да напусна Лондон корпоративния свят и да замина в Индия, беше, нали за някои хора, адската смелост и предизвикателство за мен наистина беше някаква толкова натурална стъпка, толкова натурална стъпка, защото аз осъзнах, че в катеринето на корпоративните върхове аз не се развивам. Това съм го живяла. Това не е интересно за моята душа. Защо? Защото там има много политика и за да достигна тези върхове, трябва да се откажа от себе си. Аз не съм готова да платя тази цена. От 2014 година напуснах Лондон, събрах всичките си багажълци, багажи в 10 кашона и изпратях ги за България, пред родителите ми, и заминах за Индия. Живях там 6 месеца, обикалях в ашрами, събирах много духовна. Бях жадна за духовни преживявания. Ако ви е интересно, ще ви разкажа някой път по-подробно за Индия. След това отидох, след като ми изтече визата обикновено 6 месеца, след като тя изтече, отидох в Непало. В Непало ме завари, точно като излизах от първата си випасана в Катманду, ме завари и едно огромно земетресение, 7,9 бурихтар. И тогава аз веднага знаех, че това е нещо като навигацията. Ето, тук заварваме в Непал, прибрах се в България, евакуирахаме защото там се трешеси всичко и след няколко месеца това се случи в април, 25 април беше земетресението, и 2015 година и аз, август месец, се върнах отново в Непал, след като нещата малко се бяха успокоили, за да бъда доброволец за изкращането на къщи и училища от Глина и Као. В един район, който се намира на около 4-5 часа от Катманду, Синди Полчок, така ресе казваше мястото, организацията, ако ви е интересно имате, искате в Азия някъде да доброволствате, все още съществува, казва се Conscious Impact. Занимават се точно с строителство от Earthquake Resistant или такова земетръсно устойчиво строителство. И агрокултура въвеждат нови култури като тогава, когато аз бях там, въвеждахме кафе и авокадо, за да може да се въведе една такава по-скъпа продукция и местните хора да станат малко по-богати за да построят отново домовете си. Когато аз бях там, те живееха буквално в едни останки от представете си едни каменни къщички, които са точно така, както ги знаете, и както и в България, старите къщи са камъни наредени, понеже от земетресението вситло, е останала някаква две трети от стената, или половината от къщата на две трети от стената, а две трети от къщата на стената тя, ако е някаква малка и ни си представя някаква голяма къща ми къща с две стаи и отгоре покрита с един найлон и си живееха вътре в тези помещения местните хора с козите си с кокошките си, защото на 2500 метра надморска височина има пантери и много често или тигри, и много често местните, ако не живееха заедно с животните си, животните им можеха да бъдат изядени, защото техните къщички на животните им бяха разрушени, може да бъдат изядени от тези хищници. Ние живеехме там на палатки. Къпех се, мисля, че най-големият ми рекорд беше да не съм се капула две седмици или 10 дни нещо такова. Къпехме се с студена вода. В началото на водопада, когато стана вече ноември-декември много студено. Например, сваряващи един чайник с вода. Намокраща с много студената вода, която идва от местния водопад, и се изплакваш с топлата вода. И аз не съм планинарка, родителите ми не са към пингари, някакси този път си дойде така натурално от лондонската принцеса, която е учила в Германия и след това вече се виждаш ли се доказа, вече доказала в Лондон, заминах в Непал и това си беше някакво толкова натурално преживяване. Като преди това живея в Индия също, спях по земята на празните му лашрами. В единия от ташамите ме местиха 9 пъти, защото постоянно идваха някакви нови хора и ни бяха нагъчкали по едно време 6 човека в стаята. И някакси тогава, особено в Непал, за такъв дълъг период, там, където живеехме, почти нямаше обхват, имаше обхват, колкото на един пациент да се обадя на нашите и да им каже, че съм добре, които бяха съкрушени между другото в този период, защото успялата им успешната им дъщеря и зведнъж хвана джунглата в Непал. Но това беше един от най-щастливите периоди в живота ми, защото беше буквално като летен лагер. Въпреки че работехме и то такъв мануален ръчен труд, да мъкнем глина и као, да ги правим тези тухли с една ръчна машина, да си готвим, да плевим, какви ли не неща правихме, но вечер се събирахме край огъня, свирахме музика, хранихме се, вегетарианска храна и въобще този живот ме научи колко простичките неща, колко всъщност смисъл има в тях и колко това да сме с хора, които са себеподобни, които горят в една подобна кауза. Е всичко, всичко, за което сме дошли на тази земя, понякога едно от любимите ми неща беше на една поляна. Ходихме се събирахме и гледахме долината на светулките в една долина, близо до лагерът, ни, имаше много светулки, не знам в кой сезон е било, може би е било в края на лятото, там, като то представете си Непал на 2500 метра. Аз бях от август до януари, този първия период, който бях там. И там през деня може да стигне и 20 градуса температурата, обаче вечер пада малко като постинен климат, вечер падаше на 0-ви градуси изпях по едно време с тричовала, стриспанчувала, защото аз принцип съм доста зиморничева, и на този опит всъщност толкова много ме опъради, толкова много ми даде. И в някакъв момент си дойден края изтечи ми визата, заминах за Тайланд, прикарах там три месеца, мисля, че след това Бай вече това става 2016 година, и всъщност тогава 2016 лятото се завърнах аз в България и започнах да направя женски кръгове да споделям всичкото това знание, които през последните две години аз направих да ви кажа нещо интересно, че когато встана земетресението в Непал, аз тъй като бях срещнала, винаги така ми беше живота, бях много. Всъщност, отивайки в Индия, аз си бях купила еднопосочен билет за кучин в щата Керала най-южния 1, защото там ми бяха казали, че за разлика от Гола, където е много туристическо и всичко е някакси много лесно, Керала е пак много поавтентична Индия, но пак има плашналима чужденци и имах буквално резервирана една нощувка в един хостел в кучин, където е лечището, още в Полета срещнах една, аз пътувах от Лондон, срещнах една много готина англичанка, която отиваше да посети дъщеря си, която се казваше Индия, и живееше в като доброволец в Индия. Това, което исках да ви кажа, е, че винаги от този път, аз така, тогава, може би нещо, което презкочи и заправих да ви кажа, всъщност много е важно. Толкова много истории има моята история, че искам да опитвам се да е максимално кондензирано, обаче същото време, има много в детайла, има много магия. Аз всъщност 2013 година в края отидох на своя yogar teacher тренинг, още живеех в Лондон, отидох на yoger teacher тренинг в Мексико и прекарах там един месец, тогава на януари 2014-та, празнувах 30-я си рожден ден там, в Мексико, станах йога учител и всъщност това чакайте, че си загубихме салта. Всъщност това, което исках да кажа, е, че бях откакто бях станала, нали, още може би, не знам коя година беше, точно 2012, може би, едно моя гаджет замина за Австралия и аз много страдах и започнах много някакси да практикувам супер много йога, тя ми даваше много връзка с себе си, аз нямах нужда да излизам, нали, това се случва още в Ондом, да си пия малко мача. И всъщност, когато започнах да практикувам йога, започнах да осъзнавам концепцията go и the flow. Настина да се нося по течението и да завърших последствията, както и казах, бях вече йога, учител, това би беше и щипката смелост, която ми допринесе за това да напусна корпоративния свят и успех в Лондон и да отида в Индия. Да, от Индия аз бях почнала да живея в един поток. Така, срещнах в Индия още първия ден други хора, които ме насочиха и отидох един аша ми живях там два месеца. Още беше много магично, и в Индия бях срещнала това, което исках да ви, за което се връщах, че в Инди бях срещнала един американец, който прави йога фестивали в Штата Калифорния. И лятото, когато между това да чакам Снепала, да се успокоят нещата и да се върна отново като доброволе с Непала, аз всъщност, преди да се пребера в България, отидох в Штатите и живях там един месец като доброволка в един. Всъщност правях маркетинг, защото това ми беше и кариерата за един известен йога фестивал, казва се Бактифест и Шактифест на един и същи собственик. В Калифорния в близо до Джошуър 3, уникален опит всъщност, пак винаги живота ме срещаше с много, много яки, вдъхновяващи хора, просто богатство, богатство, чувствам се наистина много богата опитност. И също, какво исках да ви споделя, че винаги, беше като напуснах Англия 2014-та, Индия, Непал, след това заминах за Тайланд, след това в Тайлан срещнах някакви други хора, и най-накрая стигнах до това пали, моето бали. Вали е моето второ вкъщи, обожавам го това място, местните ги чувствам като мои хора, също така и в Непала, но бали някакси е по-лесно за живеене. Винаги казвам на хората, че за сега на местата, които съм била, най-много обичам хората в Непали Бали, за това, че са много скромни и много хъмбал, такива. Наистина, аз честно казвам, много не резонирам с думата скромен, но те наистина са си в това, кои са те не се. Знаете, в България, например, как хората, аз съм от Бургас, хората на морето имат един такъв малко неприязн към туристите, смятат си, че те са по-глупави от българите, някакси не обичат много да им служат, или ако им служат, искат да ги измуфят, са много пари и някакси така, това е отенък, който ми е останал на мен от туризма, особено като ученичка. И докато хората в Непал, хората в Бали, особено хората в Бали, защото имам повече опит там, много години, от 2016, до тази година съм прекарала всяка година в Бали за по няколко месеца, и те служат на другите на туриста без да се гневят, приемат всичките ни капризи като туристи и желания като свой дълг, дори някакси като техни гости радват се да ни служат. И всъщност, когато отидох в Бали, толкова се влюбих Бали, от много време всъщност отидох като доброволка на Бали Спирит Фест. Това беше един от основните огромните, не огромни, но един от големите йога фестивали в Бали. И така Бли се превърна в моя дом за следващите 9 години. Всяка зима водех. Това се роди идеята за ретритите такава още не бяха така заляли пазара. И аз казах, о, супер, ще водя хора на йога ретрити и духовно преживяване в Бали. Това след това се разшири и водих и хора в Индия, в Мексико, в Коста Рика, и след това, нали, из Европа, там още се стигна, може би и в следващия подкаст, защото той вече доста напредва този. Надявам се, много че ви е интересно, защото прескачам от тема в тема, но мисля, че сте достатъчно мои хора да ми следвате меселта и всичките я споделяния да ви вдъхновяват. Да бали и се превърна в моето местенце, толкова много го обичам. Наистина, повярвайте ми, стори сега, като говоря за бали, някаква част от сърцето ми се активира, разтваря се, толкова много обичам бали, защото е много красиво и защото хората, местните наистина имат отворени сърца и всичко, което правят, не само го правят с любов и с желание, ами ги го правят много красиво. Влизаш в хотела идте, по стълбите за къщичката ти са на сложили няколко цвечета. Аз съм сигурна, че менеджера не им казва сега тук, наредеците се, да ви обясня, как на всяка къщичка трябва да сложите цвечета. Не, наистина, това е идва отвътре. Такива са хората там и. Не знам дали с мен или с някой друг, но наистина посетете бали, ще бъдете, посетите бали бавно, без да бързате, ще бъдете много вдъхновени от местните хора. Естествено, ако сте с мен, ще ви покажа нещо по-автентично, защото също много така австралийско-американската вълна ги е заляла, има много фешн и много места, където е много красиво, много еготи, но пак ще срещате уникални чужденци, които живеят там, защото там според мен наистина камионистото е топ-топ, топ, топ. За хора, които създават своя бизнес и работят извън матрицата или пък работят в матрицата, но все пак някакси са се издействали да работят ремонт, дистанционно. Но за мен е много важно, когато си впали, да се докоснеш до балиците дотам, където те живеят, защото много вдъхновяват, както ви казах и по-рано, за мен хората, техният начинът по който правят нещата, начина по който действат, мислят, винаги ме е вдъхновявал. Затова и съм си избрала тази професия менторството, защото вярвам, че. Удохотворяването на нещо, въплатяването на нещо, там е магията. Не един човек да е изчел 100 книги и да е най-добрия оратор обаче в живота му, аз след това да виждам кухината. Кухината наричама това от разликата между говоренето и стоенето в тези идеали и ценности, за които говори човекът. Но това е моя път, пътя на истината. Вярвам, че и вас ще ви вдъхновяват с това. Същност от 2016 година, от лятото на 26 година до 2021 година, аз прекарвах времето си между България и Бали, като по-голяма част бях в България, тогава създадох тези ретрити и правех и разни други неща, както казах, женски кръгове, преподавах йога, някакви други практики си измислях, аз много обичам да творя нещо различно от това да препродавам нещо, което някой друг е направил. Надявам се, и вие, ако имате този порив, да го следвате това, защото подяволите е много е скучно да повтараш някакви неща, които някой е направил и ти просто ги повтаряш. Вдъхнови се от тях, научи ги, и след това ги промени по своя личен порив. Какво друго е важно, може би да знаете за мен. След това, през 221, аз не. Всъщност пандемията ме завари в Пали, обаче тогава някакси ми беше отслабена силата и се оплаших и се прибрах в България, но 2021 си казах, аз тук не мога да издържа втора зима и си купих билет за Коста Рика като познавах едно момиче там и се минах януари 221 година и прекарах 6 месеца в Коста Рика те обикновено като турист имаш право да стоиш там 3 месеца, обаче заради пандемията постоянно удължаваха визите на хората. Там не се носеха маски, имаше много яки събирания по плажа. Танцувахме, пеехме, запафлявахме се. Спомням си, никога няма да забравя момента, в който бях в. Защото едно от отличителните неща на Коста Рика е, че те са, може би, номер едно зелената държава. Много държат на природата си. Там по плаживете няма заведения, няма хотели. Поплажа, като се обърнеш отзад, е джунгла. Палми, зеленина, буйна, буйна, буйна природа. И си спомням, когато пристигнаха, живеех в Доминикал в началото, или всъщност в планината на Доминикал, при тази моя приятелка, и влизам във водата на залез, просто уникално залезете. Там са направо да си умреш за тях уникално нещо просто. И се обръщам назад, влязла съм доста навътре, ама там има големи приливи и отливи заради лунните цикли, са свързани с това. И както идеи, аз влизам и се обръщам и виждам тая джунга и се казвам вау! Мяка си това беше един от тези моментни, пинчми момент на английски, защото направо да се ощипя човек, защото аз живея в своя вижън борд, в своя дрим, в своята мечта. Сигурно съм, че и вие сте имали такива уникални моменти, беше много вълнуващо. След това започнах да водя хора и в Коста Рика. Коста Ряка е едно от любимите ми местенца. Там, да ви кажа честно, не може да се работи. Там природата те засмуква в безгрижието в това да изчистиш себе си в тая океанска вода от всичко натрупано в плюс енергия от всичките тези човешки небивалици в цивилизацията. Препоръчвам го на всеки с цялото си сърце. Аз самата възнамерявам да организирам нещо там, може би другата зима с жените, които са в менторство с мен, затова ще ви разкажа може би следващия път за менторството с мен, за това подка по-детайлно какво ме вълнува. Този подкаст ще бъде може би един от по-дългите, защото разказвам моята история, като със сигурно съм пропуснала неща и тях ще ги нанизвам по-нататъка, но Коста Река наистина беше уникално място. И всъщност последното нещо, което ще ви разкажа е, че всъщност тогава след това се припрах България отново и 223 май месец дойдох тук в Ибиза, където все още е живея, и живота така го нареди, че останах тук и преди няколко дни си мислеха, когато през 2013 година, когато още преди да напусна Лондон, бях отишла на една уникално магична сватба на един от най-добрите ми приятели в Тулун в Мексико, Тулун в Мексико сега е много-много известен. Тогава беше почти застроени, имаше супер много хипари, палатки, каравани. И това беше място, където хората от Бърнинг Мен, това комюнити на альтернативни хора от Бърниг Мен, отиваха след фестивалът. Т беше такъв сборище на такива хора, тези хора от Бърниг Мен обикновено бяха успели хора, които са решили в един момент, че цивилизацията и матрицата, корпоративният свят не е нещо, в което искат да прекарат живота си. И се бяха заселили там. Когато бях в Толум, точно това си бях пожелала с цялото сърце си го представях Бургас, обаче за сега живота ми точно ме показва, че не е място в Бургас, където желанието се сбъдва, точно в Ибиза, да бях си пожелала да живея на място, където вместо аз да пътувам постоянно по целия свят, целия свят идва при мен. И онзи ден, така, както се стояхто в Ибиза и пътувах с колата насамната из острова и си казах, вау! Вау, вау, вау! Всъщност аз живея в своя вижен борд отново, с един дилей от 13 години. Но всъщност аз, тези от вас, които са пътешественици, може би, знаят, че в един момент се уморяваме и искаме да не пътуваме чак толкова много, става изморително да пътуваш само и постоянно да си откуфър на куфър, въпреки че има и хора, които това ги удовлетворява. Но аз си представях, че ще живея или в такова място, като Туми, или пък Бали. Обаче винаги тия по-далечните места ми бяха една идея, мога да изкарам там 6 до 8 месеца и след това ми става тягостно за Европа, за България, за семейството ми и биса се оказа перфектния вариант, аз го наричам моето Европейско Бли. Понякога ми идва да потърся нов остров, който пак е туристически, но не е толкова. Тук има заради тази част на острова, там, където са на юг партитата и музиката и модата. Има и голяма част от снобария, много его, много доказване, скъпи коли, скъпи хотели, скъпи къщи. Това ми харесва. Не мога да го отрека, харесвам красотата на богаството, харесвам неща, които изглеждат добре. Обаче, в същото време някаква част от душата ми иска една такава по-голяма смиреност и непретенциозност. Та, за сега моя дом е и Биза, но никога не се знае. Не знам, не мога да кажа, че съм го признала. Това е мястото и вече, нали, тук мисля да пускам корени и тук ще живеят внуците ми. И не знам дали ще остана тук за окрая на живота си, но знам, че за сега това е моя дом. Скоро посрещаме група от жени, които идват на женски ретрисмения Александра. Обичам да споделям острова с хора, които ми идват на гости, но най-вече обичам да споделям мислите си с хората онлайн, с общността, всъщност това, което аз открих за себе си, че е много важно за мен. Не само на място, да, физическата връзка е уникална, но е така да споделяме себе си онлайн, да работя с жени, да ги подкрепям. Наистина съм събрала много голям опит и много голямо разширение през пътя, което съм изминала. И намирам за своя мисия да помагам, да разширявам, да насърчавам, да не живеем в иллюзия, а да живеем в истината си, в истината си да я търсим, да се стремим към нея и за това и беше много важно да ви споделя, коя съм аз всъщност. Ще завърша този епизод сега в този момент. Ако имате някакви въпроси или нещо, си мислях да ви питам дали искате и това да ви го споделяма, сега не мога да се сетя. Така че това съм аз, Татяна Гош или Татяна Матева ме знаят също хората в България. Ментор, коуч на жени, да разгръщате своя потенциал и също така, тема, която много ме вълнува, е тази тема да сме богати, обаче да сме богати не просто с цел да сме богати, а да сме богати благодарение на това, че работим това, което ни разширява, работим своята мисия, работим в истината си е в това, да се разширяваме и ми харесва, особено за жените в България, да отворя това пространство, този майнсет за това, че много пъти в България духовните хора учернят парите, но да имаш пари и нещо лошо, аз вярвам, че може да си път човек с душа, човек с път с душа, да разширяваш себе си, да тестваш своите лимити, да реализираш своя истински потенциал, и в същото време, ако това е твоето желание, да живееш в изобилие и богатство, защото вярвам, че пари в жени, които са с добро сърце, няма да отидат за някакви кухика узи. Ще се инвестират в неща, които имат смисъл. Тоест, парите в нашите ръце си струват. И това е една от темите, които много ме вълнува и наистина: да имат пари в ръцете на жени, ма не жени, които се присламчват при някакви мъже и от мъжете си имат пари, а не ние да си ги правим, живейки своята мисия. Надявам се, този епизод ви е бил интересен, ще споделям още много, просто чувствам се като една нова вълна на това моя огнено сърце, което е в истината си, искам да ви разкажа в други епизоди за преживяването си с паразити, с HPV, с какви ли не неща, които теми, които са ми били малко или много табу, с паникатаки, тревожност, много неща, много много имам какво да ви споделям, но за сега това надявам се, че ви е вдъхновило, ако искате, ако имате теми, за които искате да говорят, този подкаст ще бъде едно такова отворено писмо. Ще да кажем, може и писмо едно отворено споделяне от мен за вас, изливайки сърцето си своята истина чувствителност, уязвимост. И се надявам всичко това да ви служи. Да търсите себе си и дори и в малките детайли в всички неща да търсите себе си и да търсите истината си. Обичам ви безкрайно много благодаря ви, че изслашахте и до нови срещи!